Обожавам дни, в които е тихо, мога да си направя вечеря, чай, на вън е студено и духа вятър, в неделя е имало палачинки с мед за закуска, мога да си обуя топличките пантофки, и да не допускам никой да ме безпокои по никакъв начин. Колкото по редки стават тези дни, толкова повече ги обожавам и имам нужда от тях. Когато мислите ми не са реакция върху някой друг, не съм заета да се концентрирам в това кой какво ми казва, и мога да се оставя музиката да ме погълне изцяло, без връщане на зад. 65daysofstatic са нещо по- добро от горене на мостове. След тях, мостове никога не са съществували, а човечеството е далечна и забравена раса. Хубаво е, за мъничко, съвсем за мъничко.
Усещам се как дори по време на разговори автоматизирано си спомням цели теории, доказателства, примери, ситуации, случки, като че ли имам вече проверен и изпитан отговор за всеки въпрос. и в крайна сметка, за да не се повтарям, коментирам с едно кратичко "да" или "не". хората, разбира се, няма от къде да знаят това, и аз не ги виня. виня себе си за автоматизираността. може би съм била изключена за прекалено дълго време. може би не знам как да се върна или пътищата на зад са вече изтрити, колкото и да търся към тях, макар и вече да знам.